SV

SV

DM

Лъжата е едно неистинно съждение, направено от някого с намерението да заблуждава. Лъжата е, да кажеш нещо фалшиво, с намерението то да бъде прието за истина от някого друг. Има два подхода към определението на лъжата. Едни от теоретиците приемат за лъжа всички видове измама. Други разглеждат лъжата като конкретен вид измама, характерна единствено за хората, при които като носител на измамата се използва езикът, който първоначално е създаден, за да бъде носител на истината. 

Лъжата е вездесъща. Тя е неотделима част от живота ни. Можем да я открием, както в междуличностните ни отношения, така и на всички равнища на обществените отношения – в националната и общинска политика, в професионалните и бизнес отношения и разбира се, в международните отношения. Лъжата е част, може би най-съществената, от стратегиите на живите същества в борбата им за оцеляване. Ето защо можем да я осъждаме морално, но не можем да оцелеем без нея.

Лъжата се определя като измама, която използва обикновените носители на истината – изказванията чрез думи или символи, а не природните знаци. Най-известните философи, защитаващи това определение, са Кант и, по-късно, Сартр. За Кант най-отвратителното в лъжата е, че тя подкопава доверието в езика като носител на истини. На тази основа Кант отхвърля всички видове лъжи като неприемливи, тъй като лъжата поразява същността на човека като субект на познанието. Кант дава следните аргументи против лъжата:
1. Лъжата е изкривяване на природната способност на езика да осигурява комуникация на истината;
2. Когато някой лъже, той подкопава доверието в обществото.
3. Когато някой лъже, той използва хуманността на другата личност за свои цели. Той пренебрегва рационалността на другата личност и взема решение вместо него. Сартр внася едно уточнение, показвайки, че и истинното съждение може да обслужва лъжата, стига индивидът, който го изказва, да е убеден, че лъже. “Ако личността прави вярно съждение, но вярва, че то е лъжливо, и го казва, надявайки се слушателите му да го вземат за истинно, тогава това е лъжа”. (Jean-Paul Sartre, Le Mur (1937). Сартр набляга на вътрешната интенция да се излъже, независимо от крайния резултат. Когато лицето лъже, то е неистинно, но не винаги е необходимо да прави невярно съждение. Той подчертава психологическия аспект, важността на мотивите, а не дали обективно имаме вярно или неистинно съждение.

В продължение на хиляди години много философи търсят опредението на думата лъжа. Често тя е породена от общуване, в което се изкривява истината. Споровете са много за това дали е правилно да се лъже или не. От гледна точка на лъжещия, лъжата е негово средство за постигане на някаква цел, което той използва съзнателно и преднамерено. Несъзнателна или невинна лъжа няма.

От гледна точка на този, който е лъган в момента, лъжата е най-често зло. Самият факт, че е излъган най-често го натоварва психически, влияейки му върху чувството за достойнство и върху самопрезентирането му в обществото.

Дълбоката цел на всяка лъжа е някаква реална или виртуална полза за някого.

Каквито и да са лъжите едно е ясно за тях- представляват едно своеобразно бягство от действителността. Излизането от реалността често помага за преодоляването на проблемите в ежедневието. Но каквото и да правим не трябва да забравяме, че лъжата не е света, в който сме се родили, живеем и ще умрем, а е просто едно преходно състояние на душевната мисъл. Колкото по- рядко излизаме от реалността толкова по-лесно ще успяваме да се преборим с изпълнения с трудности и измами живот.